Какво ще пишем върху бялата дъска?
Една бяла дъска – чиста, без прашинка – това са нашите деца. Това сме били и ние в началото и продължаваме да допълваме дъската си всеки ден. Всяка минута пишем буква по буква, които правят думи, изречения, които се превръщат в една многотомна книга. Дали тя ще е романтична, драматична или хумористична? Дали ще е цветна и какъв ще бъде шрифтът зависи от много фактори. Там събираме картините от живота си, придружени от много история, които са се получили чрез направените от нас избори. Вследствие на обстоятелствата пред които сме поставени, примера който виждаме и хората, с които общуваме – родители, роднини, приятели, колеги, съпруг/а – ние всички ставаме напълно различни.
За чиста дъска се използва и латинския израз – Tabula rasa, който се отнася до епистемологическата идея, че индивидите се раждат без вградено умствено съдържание и всяко знание идва от опит или възприятие.
Епистемологията – наука за познанието – изследва как опознаваме нещата, какви са границите на познанието ни и до колко можем да препишем достоверност на това познание.
Децата – бяла дъска – философски теории
Във философията теорията за съзнанието е развита още през 17 век от Джон Лок. Като тя се смята за начална точка на съвременните концепции за идентичност и аз. Лок твърди, че при раждането съзнанието е празно. Той смята, че хората се раждат без вродени идеи и че познанието е определено само от опита – външен (чрез рефлексията) и вътрешен (душевната дейност), получен чрез сетивни възприятия. Според Джон Лок на първо място трябва да предадеш нравствено възпитание у един човек, а после да му дадеш знания.
Всеки индивид обича свободата по рождение и ако го насилваме да върши нещо, то впоследствие може да изпитва отвращение към това действие. Много преди това Аристотел сравнява ума на новороденото с покрита с восък дъска за писане, по която не е писано. А школата на стоиците имат теория, че в началото умът е гладък или празен, но придобива знание от външния свят. Персийския философ Авицена твърди, че при раждане човешкият интелект е непокътнат потенциал, който се реализира чрез обучение, а знанието се получава чрез емпирично опознаване на света.
Науката е доказала…
Още в пренаталното развитие се изгражда характера на малкото човече. Опита ни от утробата се пази в клетъчна памет и се смята, че се запазва през целия живот под формата на характер. Емоционалното състояние на майката по време на бременността се предава на бебето в утробата. Още тогава тя съзнателно или не започва да определя характера на бъдещия си наследник. След раждането емоциите, които бушуват вкъщи също се отразяват на новия член на семейството. И въпреки че на поведението освен характера, влияе темперамента и много други фактори, в зависимост от настроенията на мама и тате, детето е весело или тъжно, дори нервно. Малките деца са и невероятни имитатори и копират действията на родителите си, защото за тях те са пример. Те не слушат какво им се казва, а гледат какво им се показва.
И все пак наистина ли тази дъска е чисто бяла и можем ли да пишем върху нея, каквото си искаме?
„Категорично „Не” е отговорът на известния молекулярен биолог Дийн Хамър. Той твърди, че „Имаме толкова възможност за избор на характера, колкото да изберем формата на носа си, с която да се родим, или номера на обувките си. Никое дете не идва на света като бял лист хартия, на който нищо не е написано.” Наблюденията му сочат, че едно плахо 4 годишно дете е имало същите прояви на 4 месеца, а е много вероятно да се страхува и като 40-годишен възрастен.
А възможно ли е още от ранна-детска възраст да се ориентираме за характера на детето ни? Професорът от Харвардския университет Джером Каган е убеден, че още от ранна детска възраст човек подава сигнали дали е интровертна или екстровертна натура. Има няколко издайнически показателя – нуждата от сън, внезапните смени на настроението и спокойствието. Децата, които спят по-малко и като възрастни ще са по-активни. Тези, които често сменят настроението си е по-вероятно да станат по-припрени и нервни. При близнаците се наблюдава интересен парадокс – колкото си приличат външно, толкова се различават по характер. Често едното дете е упорито, любопитно и иска да научи всичко. А другото дете е плахо, реагира на новите неща и е по-кротко. Сякаш характера им е разделен на две и те взаимно се допълват. Често обаче по-буйното дете получава повече внимание от по-затвореното, в резултат на което то става още по-затворено.
Но въпреки всичко, изследователите уточняват, че хората не са безпомощни роби на гените си. „Наследственият фактор не е някакво проклятие. Гените са демократи, не диктатори”, казва Томас Бушард от Университета в Минесота. Всъщност оказва се, че тази бяла дъска върви в комплект с гъба. Чрез нея може да се трие и да се променят част от качествата на човек.
Експеримент
Американският изследовател Стивън Суоми от Националния педиатричен институт в Пулсвил, щата Мериленд, позовавайки се на поведенчески експерименти с маймуни, стига до извода, че възпитанието и външната среда са главните фактори за изграждане на личността. Той осигурява любящи майки на малките маймунки сираци. Преди да бъдат “осиновени” те са страхливи и асоциални. След положените майчини грижи те се превръщат в смели лидери на групата. Той стига до следния извод: „Характерът е твърде гъвкаво понятие. Всъщност детето не се ражда с определен темперамент. Всичко може да се промени от средата, независимо от наследствеността.”
Нека пишем история върху бялата дъска…
Независимо дали нашите деца се раждат с чисто бяла дъска или вече е запълнено част от нейното пространство, те ще продължат да пишат. А колкото повече се запълва дъската задачата им ще бъде все по-сложна и отговорна. Те трябва да бъдат изслушвани, разбрани и пазени. Те не изпитват страх и се втурват в неизвестното. Тяхната поредица от бели дъски чака да бъде попълнена с постиженията им, прекрасните мигове от детството, а понякога и с мъничко сълзи.
